Защото баба винаги е права

Имало едно време една баба, казвала се Рада.

Живеела в Ямбол на първия етаж до ресторант Шерадз. Баба Рада имала две внучки, Рада и Надя. Внучките често ходели да гостуват на баба си. И понеже в тази приказка става дума за годините когато никой не говореше за глутен или за това че захарта и солта са бялата смърт, баба често гощавала внучките си с кисело мляко в чаша, щедро посипано с 2 супени лъжици захар.

Баба Рада имала 3 най- обикновени бели чаши, с малки картинки на тях. Една чаша с момченце, една с момиченце и една с две момиченца. И така, двете внучки сядали в миниатюрната кухня, на масата с три саксии с теменужки и нагъвали кисело мляко със захар. И винаги имало спор, защото всяка от тях искала лакомството в чашката с момиченцето. Защото все пак кое 7-8-9 годишно момиченце би искало чаша с момче или пък с две момиченца. Чашата често предизвиквала спорове, а бабата винаги когато я давала на една от сестрите, обяснявала на другата: „Не се мръщи чедо, това са две сестрички, като вас. Сестричките трябва да се обичат и да се разбират и да си помагат“. Години бабата все се опитвала да обясни на внучките си че чашата с двете момиченца е красива и по своему важна, но Надя и Рада така и не разбрали значението.

Минали години, баба Рада оставила този свят и липсвала на всички. Чашите се оказали в семейната къща в Медвен, където и до ден днешен някой пие кафе в тях. Минали 30 години и от днес Надя ще носи завинаги на ръката си изображението от чашата, двете сестри, хванати за ръка. Защото по завета на баба Рада, сестрите трябва да се обичат и да се разбират и да си помагат.

И не искам свят, където съм сама. Искам свят, където Рада е в живота ми и на ръката ми, докато съм тук.

П.С. Днес на прозореца в кухнята ми живее пра-пра-пра-пра внучката на теменужката от кухнята на баба.

Бабо, надявам се че се усмихваш.