За Рада, Ловното и Нирвана

Нека ви разкажа една история от средата на 90-те. Беше друго време, нямаше интернет, нямаше телефони, освен такива закачени на стената у дома и готините се събираха на Десятката, популярно кафене в центъра на града. Разбира се, нашата история се развива в Ямбол, защото както всички знаем Ямбол е градът.

Двете дъщери на семейство Илиеви не можеше да бъдат по различни. Едната, Рада, се движеше с популярните тийнове. Слушаше Мадона, Майкъл Джексън и Run- DMC беше отличничка в училище, от време на време си причиняваше някакви дребни драми, без което разбира се всеки уважаващ себе си тийн няма как да мине. Уши си сама бяла рокля с гигантски вертикален надпис WOW, като случайно или не буквата „О“ се падаше точно на задника. Рада имаше много приятели и всяка вечер ходеше на дискотека.

Надя, от друга страна, изразяваше тийнейджърския си бунт като слушаше рок и хеви метъл, ходеше вечно рошава и със съдрани гащи на коленете. Едва закърпваше положението в училище, с 10 клас беше наредила 6 двойки по биология и 7 по химия (и до ден днешен рекорд, с който се гордее). Надя не ходеше на Десятката, там се събираха според нея помпозни задници които слушат мейстрийм музика, респективно тъмният, опушен и единствен в града рок клуб „Рогача“ (ей че цветущо наименование има тоя клуб) беше за Надя като втори дом.

Двете сестри почти не се засичаха. Всяка си имаше свой живот, свои си проблеми и любовни драми. Нито една от сестрите не се опитваше да разбере какво се случва в живота на другата, държането и кръговете в които се движиха респективно им се струваха абсурдни и нелепи. Някак си естествено разделиха града на територии, едната обикаляше клубове и дискотеки, а другата пиеше водка в рок клуба или по разни тъмни градинки. Засичаха се у дома като политически приемаха присъствието на другата и се опитваха да не се месят една на друга.

В някаква случайна нощ, не знам кога, лято ли е било, есен ли, не помня, Надя и нейната компания от рошави приятели със скъсани дънки и тениски на метъл банди, след порядъчно количество водка реши да поеме към Ловното. Ловното, уважаеми мои читатели, беше най- гротескната дискотека в Ямбол, огромна, винаги пълна с хора и ужасно шумна. Предполагам ако сте от малък град и вие помните в него дискотеката, пред която всяка вечер имаше бой. В Ямбол, това беше Ловното.

Причината Надя и компания да се озоват в Ловното беше от първо лице да наблюдават „зоопарка“ и да се присмиват на всички тези мейнстрийм първенюта, които живеят живота си пусто, без да имат представа за живия живот и за смисъла на вселената (които за Надя бяха напълно прозрачни и ясни от мноооого време, или както тя самонадеяно си мислеше, с увереността и постоянството на които само един тийнейджър е способен).

Рада, разбира се, беше в Ловното. Заобиколена от десетки хора, душата на компанията, физиономията и стана изключително дълга и очите и станаха два пъти по- големи когато видя Надя. Надя застана в поза „презирам ви всички тихо тука в ъгъла на дансинга“ наблюдавайки под свъсени неподдържани вежди случващото се наоколо. Въпреки яките диско парчета, нямаше сила на света която да накара Надя да помръдне и пръст, това би било предателство спрямо всичко в което Надя вярваше и боготвореше.

Рада, след като изчака няколко песни, мина по стълбите на дискотеката, премина през дансинга и стигна до DJ- я. Последва някакъв много кратък разговор между тях и подаване на банкнота. Тук е момента да уточним, че навремето това беше често срещана практика, срещу някакви дребни пари може да отидеш и да си поръчаш парче и да поздравиш някого. Всъщност, може би и сега е практика, бидейки лелка на 44 последно съм стъпвала на дискотека преди повече от 20 години, та не съм наясно какви са правилата в днешно време.

След още 2 песни и кратка пауза (в която после си представях че отговорният за музикалното оформление е трябвало да отвори прашасал сандък довлачен някъде от мазето) дискотеката беше превзета от „тън тъдън, тънтъндън тън тъдън, тънтъдъм“ а имено първите ноти на “Smells like teen spirit” на Нирвана. Кобейн беше още жив, което не ми пречеше да слушам до умопомрачение и към момента беше любимата ми банда. Отне ми точно части от милисекундата да се пльосна с цялата си прелест на дансинга, придружена от рошавите ми приятели. В следващите няколко минути знам че виках, куфях и пях пълно гърло. Дансингът остана празен и ‚зоопарка“ се оказахме ние, няколко облечени в черно и обути с военни кубинки деца крещейки „…with the lights out, it's less dangerous, here we are now, entertain us…“. Абсолютна вакханалия.

Днес, повече от 25 години по- късно, разбирам какво се случи в тази нощ. Рада ме покани в нейния свят и се опита да направи нещата по- лесно поносими за мен, по- смилаеми, по- близки. Това беше първият момент с който разбрах че сестра ми ме познава, разбира ме и ме обича, по свой собствен начин. Тя ме покани в нейния свят и беше готова да го промени, дори и за няколко минути, пред погледите на неразбиращите ѝ приятели. И от този момент някак знаех, че никога няма да бъда сама.

Радичка, обичам те със силата на хиляди слънца ❤️

Честит рожден ден, ще ти донеса зехтин на прибиране от Гърция.

П.С. Крайно време е да си направим нова снимка заедно.